Плат и цвят, и конци

Ако облека твоите дрехи дали се превръщам в теб?

Ще се шмугна в твоята риза, която с удоволствие ще обгърне тялото ми, за да се закопчае около кожата, която не искам да виждаш точно в момента. И всичко останало ще се случи съвсем неусетно и естествено (откъде да разбера, че толкова лесно си връзваш обувките). Докато премигнеш вече ще съм друг. Моите дрехи лежат на купчина на пода, която доволно мога да сритам. Нося чуждите дрехи. За себе си ставам чужд. Моят свят се гърчи далечен, немой, ничий. Щом съм облечен така, то на секундата ставам теб. Тогава какво остава да бъдеш за теб?

Купчинка на пода. Сритани дрехи. Обвивка. Черупка. Плат и цвят, и конци.

Какво ти остава, все пак? Ограбен от себе си, се нуждаеш от дрехи и намираш моите. Оттук нататък да говоря става ненужно... Аз вече съм ти. Ти стана аз. Аз говори. Ти ще те слушам. Преплетох местоимения. Често се случва...

Аз. ТИ. Той. ние. Тя. тЕ.

Всичките до един носят/носим дрехи. И под/с/заради/сред/без тези дрехи скриваме себе си. Съблечи ги бързо, само с един замах; замери ме с тях; сритай ги по пода. Преставаш да бъдеш себе си.
Обличам тебе със себе си. Моята кожа дава живот на твоите дрехи. И после се смеем. Ти имитираш мен. Носиш моите дрехи, все пак. Значи го можеш. Под тях виждам себе си.

Себе си?

Та аз съм теб. Ти съм аз. Аз съм си аз (кой?). В своите дрехи съм твой. В твоите дрехи си мой (чий?). Аз бих се усмихнал. И го правя.

Превърнах се в теб. Дали изобщо някога нося дрехи пред теб?
Или се научи как да ги събличаш още първия път.

Радвам се, че се случи така. В твоите дрехи се уча как да събличам (себе си?).
Всичко останало просто се случва.

Без дрехи.

Чалговдъхновен

Моя приятелка, с която пътувах в петък си бе взела чалга-списание, за да запълва времето. В него почти навсякъде пишеше за новия албим на Преслава и песента, която явно в момента е голям хит. Чувствам се много далеч от всякакви среди на поп-фолк/чалга/както-и-да-е-точното-име, така че ми дойде доста образователно. Но не става въпрос за срещата ми с Непознатите земи. А за заглавието на една от песните на споменатата Преслава:

"Пази се от приятелки"

Не възнамерявам да я чуя, но си признавам, че гугълнах текста. Порядъчен спам с обичайните заподозрени любовен триъгълник зад гърба на най-добрата приятелка. Не ме интересува това, а самото изречение: "Пази се от приятели". И напоследък ми идва да го крещя, да го развявам, да го натиквам в лицето на хората, да бягам по улиците и да го разхвърлям навсякъде. Изглежда и светът предпочита да ми го размята пред лицето ми поне докато не си науча урока, за да си взема изпита, на който постоянно ме късат.

Пази се от приятели!
Защото, ако се учиш да строиш стени заради враговете си, то точно заради приятелите си се научаваш как да ги залостваш.
До момента, в който ти прикипи, светът се завърти рязко, не знаеш какво правиш, нараняваш всички като ранено животно, загубило пътя си и се губиш в себе си. Както преди. Защото точно тогава разбираш, че пишеш постове в горчиво второ лице заради приятелите си, от които трябва да се пазиш.

А дори не знаеш защо...

С аромат на...

Вятърът. Напоследък става все по-силен, все по-необуздан. Завърта се в спирали, разпилява листата, събаря ги, откъсва ги със себе си. Бута облаците, врязва се в слънцето, зашлевява хората. Събира ги, отнася ги, довява им спомени. Вятърът изсипва дъжда, клати и танцува с цветята в саксиите, оставени навън за последното слънце и изпраща птиците. И вятърът винаги ухае на нещо. Стига да му обърнеш внимание.

Есенният вятър винаги носи ароматите, стиснати в шепи и ревниво ти дава съвсем мъничко да подушиш, след което изчезва. Но и малкото е достатъчно. Само едно ефирно вдишване е достатъчно. За да се завъртиш с него.

По улиците ухае на лютеница. Увива се около теб и те изтръгва от обувките, за да те захвърли бос над казана, тенджерата или тавата с лютеница. С очи колкото големи чинии, които гледат свещенодействието на жените в семейството. Топло е, става ти горещо от огъня, който кара сместа да ври, но за нищо на света няма да се откъснеш, защото би изпуснал нещо. Хлябът свършва по-бързо, отколкото баща ти може да смогне да купи. Сиренето също. Целото ти лице става алено и трогателно покрито с лютеница. Възрастните се смеят.
Поглеждаш краката си и осъзнаваш, че не си бос. И възрастни няма наоколо. Пак е бил вятърът.

Който изведнъж се насища с влажен дъжд. Попил е цялата есен от всички кътчета на града, които е можел да намери и те засипва с тях. Не те изтръгва този път. Съвсем елегантно прокарва длан по врата и затваря очите ти. Ухае на дъжд и парфюм. Не си сам, защото ухае на двама. Кожата ти настръхва, заредена от елетричеството на момента и всеки момент е готова да изстреля залп енергия към небето, за да го накара да завали. На улицата сте двама. И вършите щуротии под дъжда. Ухае на онзи момент, когато сте на милиметри от това от двама да станете един и се усмихвате. Моментът, когато притваряш очи има свое ухание. Толкова силен и рязък, че ако се прекалява с него кара очите ти да просълзят. Стисваш юмруци и се оказват празни. Има я само улицата. Пак е бил вятърът.

Вятърът е игрив и подмята всякакви аромати, които намери. Обикаля с криволичеща траектория навсякъде и сграбчва това, което му направи впечатление, след което се стрелва към теб и те замерва. Обърква те. Защото замирисва на детска градина, на училище и гимназия, заради което сбръчкваш нос, защото почистващият мирис, който витае там е рязък. Мери те с кухня в неделен ден, когато мирише на кифлички, одеало в дъжда с пожълтяла книга и лампа, на кафе, цигари и греяно вино.

Стига да му обърнеш внимание, откриваш себе си навсякъде и никъде. Сам и с всекиго. И всичко е все по-силно и по-необуздано. Като него. Като вятъра.
Едновременно навсякъде, но и никъде.

Книги, корици и талант

При положение, че в Youtube клипчето е гледано от около 100 милиона души, не очаквам да е ново за теб.
Все пак, аз го открих наскоро и Сюзън Бойл успя да ме трогне изненадващо много.
Може би заради това, че успя да ме изненада изключително много.
Може би заради това, че успях да се изненадам от себе си също толкова много.

Цинични ли сме? Цинично ли е да се съгласиш, че всички съдим за книгите по кориците, въпреки че наистина ни се иска да беше иначе?
Може би наистина се оказва, че има само два типа хора - тези, които са искрени и тези, за които привидно няма значение.
Все пак понякога корицата лепва много интересни етикетчета. И тестените изделия обикновено са най-невинните.
Тъжно...

Реалност.

Инсектофобия

...или как приказката за "И на мравката път прави" се превърна в "Седем с един удар"

По принцип се разбирам чудесно с насекомите. Вярно, има някои изключения - многокраките, космати неща, които ходят по стените, например, но пък за тях имам измислена блестяща тактика - "Аз се правя, че не те виждам, а ти се правиш, че не съществуваш".
Отношенията ми с насекомите по принцип се основават на много строго установения принцип, че аз ще се разбирам чудесно с тях, ако те нямат абсолютно никакво вземане-даване с мен. И всичко беше много наред до момента, в който спря... (да бъде наред).

Не знам по какво вселенско решение последните няколко седмици бяха най-наситено гнусните седмици от живота ми с възможно най-голям процент срещи с насекоми, които решават да ми пречат. Не ми вярваш? Е, сега ще ти разкажа.

Близка среща от трети вид, случай номер 1 - Вкъщи са плъзнали мравки, които бавно, но сигурно покориха всеки квадратен сантиметър от кухнята до онова положение, в което майка ми развя бяла кърпа и започна да опакова всичко по няколко пъти. После решиха да завземат и дневната. Идеята е, че докато всичко това се случваше, аз си стоях кротко в моята си стая и не си мръдвах и пръста да се притеснявам, защото все пак аз бях в безопасност и всичко ми беше наред. Но когато малките нацистки насекоми решиха да аншлузират моят шоколад, нещата загрубяха и Англия развя националистическото си знаме. Тоест, започнах да мачкам и гоня малките гадинки, които бяха унищожили чудесно неизядено парче Милка с лешници.
Империята обаче отвърна на удара. И то в най-неочаквания момент. Когато захапвайки последната бисквита от кутията с шоколадови курабийки, нещо захапа вътрешната страна на устната ми, осъзнах, че Има нещо гниещо в устата ми. Е, оказа се дузина.

Близка среща от трети вид, случай номер 2 - След взетите военни мерки за обезопасяване на кухнята, част от храните бяха преместени в по-безопасната моя стая, за да се предпазят от мравчено нашествие. И всичко беше хубаво и идилично до онази сутрин, в която се събудих и намерих сандвичи.
"О, чудесно, сандвичи за мен," помислих си аз ведро и мързеливо и преминах в другата стая, за да мина сутршните си ритуали по списък. Първият изчезна почти като Худини. И може би съвсем веднага и вторият щеше да го последва, ако на средата му не открих почерка на Тесла върху Престижа му. По средата на иначе-толкова-хубавия-сандвич-с-шунка-и-кашкавал-гладен-съм стоеше може би най-голямата, най-косматата и най-мутанизираната муха, която някога бях виждал някъде или някога. След като в пристъп на неподправена паника се отървах от сандвича (който дори кучето ми отказа да изяде), някак си успях да се успокоя след около три измивания на устата, се сетих за лафа за "Кое е по-лошо от това да видиш червей в ябълката си?" и ме изби на горчив смях.
(Ето ти и услужливия отговор, ако не си го чувал преди: "Половин червей").

Близка среща от трети вид, случай номер нещоситам - Баща ми обикновено си ляга само след като е включил четен брой машинки Райд, които са изцяло ново заредени със сините таблетки против комари. Незнайно защо, но дори и да има един комар в къщата, то той ще си набележи баща ми и ще направи краката му на швейцарско сирене. Е, не знам защо, но напоследък ме спохожда подобна съдба. С тънката деликатна разлика, че винаги, по правило, аксиома и лема, преди да заспя ще се намери някоя гадинка, която да реши, че е много вървежно да се забие в ухото ми. И същевременно да го направи с максимално голямо бръмчене. И то винаги, когато вече се унасям, за да ме стресне от съня по крайно брутален начин.
Ако не прави това, то обикновено намира за много трогателно да се блъска в лицето ми. Сборно около 7 вечери ми се случва вече комари да ме стряскат точно като се унеса, след което да прекарам около десетина минути в аплодисменти за постижението. И разбира се около час, час и нещо в екзистенциални размишления как да заспя отново.

И след всичкото казано, не знам дали инсектофобия е най-точният термин за това, което се развива у мен, при положение, че може да се замени с Безбрежна-непоносимост-и-раздразнение. Хубавото е, че поне идва есен, а тогава масово популяцията гадинки излиза в отпуск.

Бележка под черта. А, момент да сложа черта.
_____________________________
така е по-добре.
Преди няколко години един учител ме убеждаваше много активно, че правилното и книжовно изговаряне на следната дума е: "насÉкомо", с иначе съвсем убедителния мотив, че телата на споменатите животинки са насечени, откъдето и ударението. Човекът e биолог.
Не му вярвай.