Бяло

Листът е празен. С една единствена чертичка, която примигва ритмично. Ако се съсредоточа достатъчно, почти мога да я чуя как звучи.

Туп-туп.

Бялото поле е живо. Танцува, потропва, движи се с теб и те гледа. Диша, живее, пее, иска, мечтае, понякога плаче, смее се и те обича. Бялото поле е изпълнено с надежди. Понякога детски, друг път сериозни и мъничко стряскащи, но много често нелепи. То е малко, беззащитно и крехко и знае единствено, че го е страх да бъде само. Бяло и забележимо. Бялото местенце очаква, изисква, настоява, проси, моли и скимти за запълване. Примигва ритмично. Не го ли усещаш колко много има нужда да се научи да сменя цветовете си? Пъстро. Звучи толкова хубаво. Толкова достъпно и истинско.

Драс.

Бялото поле още премигва. Тупти тихичко, когато го оставиш на мира, било то за малко. Крещи за внимание, прави ти сцени, иска да бъде за тебе най-важното. Да, бялото нелистче спира за момент, за да погледне назад и да види себе си. Мъртво. Усмихва се и продължава. Харесва му да живее десетки животи. Живяло е вече няколко. Чернови, предишни опити, неуспехи, проби и грешки, и проби... И все пак успява да съумее да запази само един и да разгърне себе си вътре.
Така е. Бялото поле живее много животи. Някои хубави, други не толкова, но всичките до един остават по него. В абзаци. Подредени, тихи и кротки, хладни в миналото си. За да може, когато спре да примигва за внимание да си каже, дали само на себе си, дали на теб, стига да с готов да го слушаш:

Бялото поле е мъртво.
Да живее изписаното!

 Ctrl+A и delete.
И всичко наново...

Ще ти говоря

Затаявам дъх само за секунда и през мислите ми фучи всичко онова, което съм намислил да кажа. Ще ти говоря. Много мислих как точно да ти говоря. Дали да е бързо и шумно или премерено бавно и тихо, така че да слушаш. Изчислявах как да говоря и какво да ти кажа. Реших и кога. Затаявам дъх, колкото да подредя всичко това в стегнати редици, през които да те разведа докато говоря. Затаявайки дъх, изхвърлям всичко премислено и предварително подготвено.
И просто говоря...

За хората, примерно.
Които са грозни, долни, мръсни, нечестни, устати, всезнаещи, съвършени, подли, кални, клюкарещи, неискрени, нараняващи, фалшиви и безразсъдни.
Ако се огледаш, ще ги видиш навсякъде. Силно увити в комплекси и страхове, които гушкат през все по-хладните есенни дни докато пресичат улицата без да се оглеждат. Хората, които винаги говорят и които никога нищо не казват. Не, не мислят. Не са стигнали до този урок в университета. Мисленето означава отговорност. Хората са безотговорни. Отговорността означава грижа. Да те е грижа. Хората не ги е грижа. Те имат нужда да имат полза. Имат нужда от ясни списъци, в които черно на бяло е записано кой за какво им е нужен. С две точки. За изреждане.
Отдолу списък с имена, длъжностти и полезни дейности.
Хората отдавна не са хора. Защо? Защото хората спряха да се интересуват от хората. Или може би никога не са го правили.

Бих ти говорил още за интересите. За чуждите езици, зад които се криеш, когато те е страх да погледнеш света със свои очи. Дали защото нямаш такива или защото не знаеш къде са. За мръснословието. Да ти обясня как да свлечеш друг в калта. Дали бавно и полека или силно, с едно движение и грохот. Мога да ти говоря за страха. За отчаяната нужда да приличаш на друг. За претенциите, за опитите да бъдеш това, което не си, а и никога няма да бъдеш. За безсмислието.

Така е, мога да ти говоря. Но няма.
Не заслужаваш. Нито думи, нито мисли, нито памет.
Единствено тишина. От неприсъствие...

Плат и цвят, и конци

Ако облека твоите дрехи дали се превръщам в теб?

Ще се шмугна в твоята риза, която с удоволствие ще обгърне тялото ми, за да се закопчае около кожата, която не искам да виждаш точно в момента. И всичко останало ще се случи съвсем неусетно и естествено (откъде да разбера, че толкова лесно си връзваш обувките). Докато премигнеш вече ще съм друг. Моите дрехи лежат на купчина на пода, която доволно мога да сритам. Нося чуждите дрехи. За себе си ставам чужд. Моят свят се гърчи далечен, немой, ничий. Щом съм облечен така, то на секундата ставам теб. Тогава какво остава да бъдеш за теб?

Купчинка на пода. Сритани дрехи. Обвивка. Черупка. Плат и цвят, и конци.

Какво ти остава, все пак? Ограбен от себе си, се нуждаеш от дрехи и намираш моите. Оттук нататък да говоря става ненужно... Аз вече съм ти. Ти стана аз. Аз говори. Ти ще те слушам. Преплетох местоимения. Често се случва...

Аз. ТИ. Той. ние. Тя. тЕ.

Всичките до един носят/носим дрехи. И под/с/заради/сред/без тези дрехи скриваме себе си. Съблечи ги бързо, само с един замах; замери ме с тях; сритай ги по пода. Преставаш да бъдеш себе си.
Обличам тебе със себе си. Моята кожа дава живот на твоите дрехи. И после се смеем. Ти имитираш мен. Носиш моите дрехи, все пак. Значи го можеш. Под тях виждам себе си.

Себе си?

Та аз съм теб. Ти съм аз. Аз съм си аз (кой?). В своите дрехи съм твой. В твоите дрехи си мой (чий?). Аз бих се усмихнал. И го правя.

Превърнах се в теб. Дали изобщо някога нося дрехи пред теб?
Или се научи как да ги събличаш още първия път.

Радвам се, че се случи така. В твоите дрехи се уча как да събличам (себе си?).
Всичко останало просто се случва.

Без дрехи.

Чалговдъхновен

Моя приятелка, с която пътувах в петък си бе взела чалга-списание, за да запълва времето. В него почти навсякъде пишеше за новия албим на Преслава и песента, която явно в момента е голям хит. Чувствам се много далеч от всякакви среди на поп-фолк/чалга/както-и-да-е-точното-име, така че ми дойде доста образователно. Но не става въпрос за срещата ми с Непознатите земи. А за заглавието на една от песните на споменатата Преслава:

"Пази се от приятелки"

Не възнамерявам да я чуя, но си признавам, че гугълнах текста. Порядъчен спам с обичайните заподозрени любовен триъгълник зад гърба на най-добрата приятелка. Не ме интересува това, а самото изречение: "Пази се от приятели". И напоследък ми идва да го крещя, да го развявам, да го натиквам в лицето на хората, да бягам по улиците и да го разхвърлям навсякъде. Изглежда и светът предпочита да ми го размята пред лицето ми поне докато не си науча урока, за да си взема изпита, на който постоянно ме късат.

Пази се от приятели!
Защото, ако се учиш да строиш стени заради враговете си, то точно заради приятелите си се научаваш как да ги залостваш.
До момента, в който ти прикипи, светът се завърти рязко, не знаеш какво правиш, нараняваш всички като ранено животно, загубило пътя си и се губиш в себе си. Както преди. Защото точно тогава разбираш, че пишеш постове в горчиво второ лице заради приятелите си, от които трябва да се пазиш.

А дори не знаеш защо...

С аромат на...

Вятърът. Напоследък става все по-силен, все по-необуздан. Завърта се в спирали, разпилява листата, събаря ги, откъсва ги със себе си. Бута облаците, врязва се в слънцето, зашлевява хората. Събира ги, отнася ги, довява им спомени. Вятърът изсипва дъжда, клати и танцува с цветята в саксиите, оставени навън за последното слънце и изпраща птиците. И вятърът винаги ухае на нещо. Стига да му обърнеш внимание.

Есенният вятър винаги носи ароматите, стиснати в шепи и ревниво ти дава съвсем мъничко да подушиш, след което изчезва. Но и малкото е достатъчно. Само едно ефирно вдишване е достатъчно. За да се завъртиш с него.

По улиците ухае на лютеница. Увива се около теб и те изтръгва от обувките, за да те захвърли бос над казана, тенджерата или тавата с лютеница. С очи колкото големи чинии, които гледат свещенодействието на жените в семейството. Топло е, става ти горещо от огъня, който кара сместа да ври, но за нищо на света няма да се откъснеш, защото би изпуснал нещо. Хлябът свършва по-бързо, отколкото баща ти може да смогне да купи. Сиренето също. Целото ти лице става алено и трогателно покрито с лютеница. Възрастните се смеят.
Поглеждаш краката си и осъзнаваш, че не си бос. И възрастни няма наоколо. Пак е бил вятърът.

Който изведнъж се насища с влажен дъжд. Попил е цялата есен от всички кътчета на града, които е можел да намери и те засипва с тях. Не те изтръгва този път. Съвсем елегантно прокарва длан по врата и затваря очите ти. Ухае на дъжд и парфюм. Не си сам, защото ухае на двама. Кожата ти настръхва, заредена от елетричеството на момента и всеки момент е готова да изстреля залп енергия към небето, за да го накара да завали. На улицата сте двама. И вършите щуротии под дъжда. Ухае на онзи момент, когато сте на милиметри от това от двама да станете един и се усмихвате. Моментът, когато притваряш очи има свое ухание. Толкова силен и рязък, че ако се прекалява с него кара очите ти да просълзят. Стисваш юмруци и се оказват празни. Има я само улицата. Пак е бил вятърът.

Вятърът е игрив и подмята всякакви аромати, които намери. Обикаля с криволичеща траектория навсякъде и сграбчва това, което му направи впечатление, след което се стрелва към теб и те замерва. Обърква те. Защото замирисва на детска градина, на училище и гимназия, заради което сбръчкваш нос, защото почистващият мирис, който витае там е рязък. Мери те с кухня в неделен ден, когато мирише на кифлички, одеало в дъжда с пожълтяла книга и лампа, на кафе, цигари и греяно вино.

Стига да му обърнеш внимание, откриваш себе си навсякъде и никъде. Сам и с всекиго. И всичко е все по-силно и по-необуздано. Като него. Като вятъра.
Едновременно навсякъде, но и никъде.